Мъглата

Падна мъгла....
Гъста, бяла като мляко, която сякаш те поглъща в обятията си и те изгубва завинаги. Обгръща всяка частица от теб, прониква в съзнанието ти и го истрива, а влагата се просмуква по гърлото ти и не те оставя да си поемеш дъх. Смразява те от вътре навън, а когато се опиташ да издишаш от устните ти се изтръгва още бяла пара, която сякаш се наслагва в мъглата около теб. Нещо злокобно се крие в тази мъгла, пречи ти да виждаш, притъпява сетивата ти, размазва зъснанието ти, кара те да забравиш... всичко.

-Къде съм?...
-Не знаеш ли?!
-Не...
-Тогава значи си изгубена. Вгледаи се добре, присвий очи и ще различиш силуети и очертания. Не можеш да не познаваш това място.
Момиченцето напрегна всичките си сили, но болката бе толкова много, че тя просот се срина на земята безпомощна и горещи сълзи започнаха да се стичат по бузите й.
-Не... недей така, не плачи. Болката ще мине. Тя винаги минава. И раните ти ще зараснат, знаеш това – жената започна нежно да я успокоява, наведе се и с дългите си бели пръсти погали копринено меката й косица.
-Защо?... Защо ми го причиняваш? Не се ли насити? Не ти ли стига? Не ти ли писна само да ме раняваш! Виж колко белези имам вече! – детето изпъна двете си ръце. По тях личаха още преси скървави следи. Щяха да останат белези, дълбоки. А над тях вече стояха предишни следи от рани. Като карта, ръцете й бяха изрисувани с тъмнорозови линии, спускащи се вертикално, или успоредно, правещи разклонения и завой, сливащи се, дори едни върху други. По цялото й тяло имаше най-различни следи, всеки удър бе оставил своя грозен отпечатък върху крехката и кожа.
Жената смръщи устни, в нещо което наподобяваше тъжна гримаса, после седна на колене до малката и като притисна ръчичките й в свойте ги положи на скута си.
-Къде сме според теб? – попита я тя след кратка пауза на мълчание.
-Не знам... нищо не мога да видя...
-Заради мъглата е. Просмукала се е навсякъде и все повече се сгъстява. В твоята стая сме, никога не сме излизали. Но можеш ли да ми кажеш коя си ти?
-Естествено че мога, аз съм си аз. Винаги съм била – уверени отвърна детето, въпреки че сълзите още не бяха попили по страните й и си личаха мокрите дири. После рязко вдигна глава и смени тона – Но ти само избягваш въпросите ми... непрекъснато. Искам отговор, а ти сменяш темата. Защо ме нараняваш? Доставя ти удоволствие да ме гледаш как страдам?! Или пък ти е весело да ме гледаш обезобразена?!
-Не... аз те обичам. И колкото и да ти е трудно да го разбереш, аз го правя за теб. Тази мъгла, не създава ли у теб чувството за изгубеност, за безнаденост?
-Не... просто ме кара да треперя... студено ми е – това бе толкова по детски прост отговор, че жената не се сдържа да се разсмее.
-Да, мъглата носи студ със себеси. Но носи и нещо друго... забрава. Често хората забравят кой са в мъглата, губят се в нея, губят самите себеси. Аз не ти нанасях всички тези белези от удоволствие, а за да те науча на нещо много важно. Да те науча да носиш белезите си, не да ги оставяш те да те носят.
-Не те разбирам... говори нормално!
-Добре, нека ти покажа и ще разбереш. Следвай ме!

-Къде съм?...
-Не ти ли е познато това място?
То сякаш изплува от мъглата. Първо бледо очертание, после цялата картина се нареди в съзнанието й. Беше в една болнична стая. Мразеше ги! Тези места я караха да се чувства потисната и сама. Но тук имаше и още едно момиченце. То лежеше на леглото до нея и стенеше от болка, а тя, тихичко хриптеше и се опитваше да задържи с усилие малкото въздух който успяваше да поеме. Другото дете май се влошаваше, беше доста по-зле от нея. Но поне не беше само. До него стоеше майка му и му четеше приказки. Всяка нощ, вече 5 вечери подред. Тя стоеше сама, свита в леглото си, и слушаше как майката четеше приказка след приказка. Тази нощ тя за пръв път спя. Беше изчела всички книжки които имаше и сега с болка гледаше малкото си страдащо момиченце.
“Нали занеш какво ще направиш сега?” – гласът бе нейният, но той прозвуча в главата й, защото тя не го чу с ушите си, с тях слушаше само собственото си дишане и хлипането на детето.
“Да, знам. Ще и дам нещо мое” – отвърна й с мисъл детето. Пасле се изправи в леглото си, отне и известо време и доста усилия, но успя да се наведе и да извади една книжка. Толкова бе стара, разпадаща се дори, завървана с конец, за да не се загубят страниците. Но с толкова красиви картинки. Беше и любима. Индийски приказки. Можеше да я чете толкова много, отново и отново. Беше й подарък, защото толкова много я бе искала и той й я бе подарил. А сега тя щеше да я даде. Притисна я за последно до гърдите си после безмълвно я подаде на майката. Тя я пое с благодарност, устните й прошепнаха нещо, но дедето не я разбра, а след минута тя отново четеше. Момиченцето не можеше да чуе думите, гласовете й се струваха така далечни. В ушите й кантеше само собственото й дрезгаво дихание и това я унасяше в неспокоен сън.
“Ти я даде, въпреки, че ти беше толкова скъпа, въпреки че те болеше и самата ти имаше нужда от нея. Другото момиченце се оправи и си отиде, ти така и не видя повече тази книга, нали?”
“Защо ми напомняш това?!”
“Искам да видиш! Помниш ли как след години ти показах същата книга и ти си я купи?”
“Да, за това винаги ще съм ти благодарна”
“Чакай, има да видиш още много неща”

Мъглата отново погълна всичко и образите изчезнаха. Изчузна и сатята. Сякаш целия свята се стопи и остана само бялата, плътна мъгла.

-Къде съм?...
-Погледни по-добре, ще се сетиш!
Бярата перелина на мъглана постепено се отдръпна, разкривайки дрега стая, обикновена, проста стая с простички мебели. И отново ето че тя бе тук, този път имаше и дено момче и едно малко коте.
-Не, моля те не я бий! Тя не искаше. Не го е направила наробно. А е толкова мъничка, ще я нараниш! – толкова му се молеше, така горещо искаше да й помогне.
“Той така и не те чу нали? Не изпълни молбите ти”
“Не...”
“Беше решил да я бие и я би... но ти не му позволи”
Свистене въвъ въздуха, удйр след удър, но детето така и не отдръпна ръцете си от котето. Всеки следващ удър и носеше все по-голяма болка, но тя прехапа устни, стисна очи и го остави. Така поне не можеше да нарани малкото животинче, което се бе свило в ръцете й и трепереше. А тя понасяше ударите предназначени за него.
“Цяла нощ не спа от болка, но котето не усети нищо. Застана между него и нея и я защити, защото я обичаше, защото тя значеше света за теб...”
“И ти ми я отне!” – прекъсна я в мислите си детето.
“Тя бе изживяла дните си, аз не мога да спирам смърта. Всеки си тоива, когато му дойде времето, не аз решавам това”
“Да, ти само си играеш с хората и живота им” – тя бе натрупала толкова много гняв, за такова малко същество, че бе направо невероятно.
“Значи още не си научила нищо, нека ти покажа още...” – със споконе тон и отвърна жената.

Малки капчици вода. Това беше мъглата. Тогава как така изглеждаше толкова гъста, толкова бяла?! Как така поглъщаше цели сгради на метри от теб? Всичко сякаш потъваше в нея като в памук, а после се появяваше нещо друго.

-Къде съм?...
-Вгледай се по-добре и ще разбереш!
В началото тя не можеше да определи какво точно бе това място. Имаше много седалки, за това предположи, че е кино, но пък бяса само в две дълги редици и то само по две. Чак когато картината се поизясни още малко тя разбра, че това беше малко рейсче. От онези, които тя наричаше буболечки, защото бяха смешни, къси и тумбести и и напомняха за торни бръмбари. Вътре бе само тя и още едан жена. Беше много късно, това бе последният рейс и тя имаше късмет, че го хвана. Вече наближаваха спирката й и детето се зиправи, за да слезе. Чак сега забеляза, че другата жена е заспала. Дали не трябваше да я събуди?
“Не, недей! Може да ти се развика! Ще ти направи фасон, ако я събудиш, а тя просто си е била леко задрямала и си зане къде слиза”
“Да, но ако си изпусне спирката? Ако слиза тук и я изпусне ще трябва да ходи пеша от доста дълго растояние в студа”
рейса намали скороста си и тогава детето взе решение. Отиде и тупна лекичко жената по рамото. Тя сънено се огледа.
-Да не си изпуснете спирката – изговори бързо момичетнцето и слезе, защото автобусът всеки миг щеше да тръгне.
Когато се обръна видя, че и жената е слязла с нея.
-Благодаря... много! – жената й се усмихна и пресече улицата към съседния блок.
“Направо добро, а не беше нужно. Можеше да ти се накара, но ти не се замисли за това, а просто искаше да и помогнеш, нали?”
“Да, така си беше... После ме изпълни онова топло чувство, че съм помогнала на някой, пък било то и непознат и то за такова дребно нещо”
“За онази жена не беше дребно нещо. Ако си беше изпуснала спирката щеше да има много проблеми. Хайде, имам да те заведа на още дено място”

Мъглата я прегърна в ледените си обятия и скри гледката от очите й. Дали не почваше да забравя? Трябваше да си спомни нещо, нещо много важно. Някого, някой който мислеше за нея сега.

-Къде съм?!...
-Не виждаш ли?! Вгледай се по-добре! Не ти ли е познато това място?
-Не, аз не помня... Всъщност.... това е...
-Това си ти сега, погледни го добре.
-И какво ще видя?! Едно дете, цялото в рани...
-Не, погледи добре!
И чак сега тя се взря, видя истински, видя какво бе станала. Толкова много болка бе понесла, толкова много мъка се бе вплела в нея, че тя не бе забелязала. Сега мъглата се разсейваше и тя можеше да види истината. Че бе станала силна. Истински силна, че бе станала способна да се отърси. Сега имаше възможност, но нямаше да я пропусне като миналите пъти, сега имаше смелоста да си тръгне и да загубри и тях и всичко тяхно. Всичко, което я раняваше. Толкова пъти се бе жертвала за тях, толкова сълзи бе преглътнала, толкова пъти бе стискала устни. Сега вече те не можеха да я наранят. А тя можеше да стане и да си отиде.
-Хайде, ела, време е! – жената я вдигна на крака и я зиправи – Аз не те подлагах на всичката тази болка и разочарования за удоволствие или просто от пищявка. Правех го, за да те науча на нещо много важно. В живота винаги има лоши неща, винаги ще имаш тежки моменти. Всеки човек е белязан, по различен начин, но повярвай ми всеки има свойте белези. Важното е да се научиш да носиш совйте белези, а не да ги оставяш те да те носят. А ти вече гордо можеш да вдигнеш глава и да живееш с твойте белези, да ги превърнеш в свой плюс не в минус. Аз можех да ти дам възможност да излезеш от тук преди години. но тогава ти нямаше да го направиш. нямаше да поемеш риска, защото не беше достатъчно силна. оставяше белезите ти да теп отискат и се скътаваше тук. А сега вече ти сама го можеш и сама ще извървиш пътя, които ще те отведе далеч от тук. Хайде, стани и излез от тази стая! Знам, че вече можеш.
Момиченцето се изправи, в първия момент бе така несигорно, така крехко, а после изправи гръб, изпъчи гърди и тръгна смело към вратата. Докосна с пръсти топчестата права и я завъртя лекичко. Тя щрякна и се открехна, а после цялата врата се плъзна в страни и разкри едни нов свят. Детето прекрачи прага, а от другата страна на вратата излезе една стройна жена на негово място.
-Какво направи с мен?! – ужаси се тя.
-Нищо... ти просто научи урока, който те превърна от вън в това, което винаги си била от вътре, една силна жена.
Доскорошното дете се огледа. Толкова много нови неща. Нови усещания. Нови емоции. Нови преживявания. И всичко това я очакваше.
-Ще има още болка, нали?
-Да, няма как иначе. Ще има болка, дори може да е много по-силна от преди. Но ти и нея ще преживееш и ще преодолееш.
-Вече разбирам. Само един въпрос ми остана... Коя си ти? Казваш, че си моята Съдба, моята Анай. Но ако беше Съдбата тогава щеше да си всемогъща и всевластан и нямаше да имаш интерес да се занимаваш с мен.
-Аз съм Съдбата. Аз съм всемогъща. Но и ти си ми интересна. Твоята вътрешна сила ме плени. Начина по който се грижиш за околните, мислиш първо за тях после за себе си. Поставяш тяхното добро пред твоето собствено. Толкова малка, а понасяш толкова много болка. Носиш тежкото бреме, без да се оплакваш, просто продължаваш напред. Падаш и се изправяш, за да паднеш отново, но не се предаваш а ставаш. Стана ми интересна. Питаш коя съм аз... Аз съм Приятелка.

Мъглата се бе разсеяла и от нея не бе останала дори капчица. Слънцето огряваше ярко измръзналата земя и бавно стопляше всичко, което докоснеше.